Един разказ на Жан Приор от “Душата на животните”

Един затрогващ разказ от книгата “Душата на животните” на Жан Приор

“Госпожа Льопти е коленичила пред леглото на Жан-Люк, починалият й син. Тъй като вече не може да се моли, тя плаче. Котката Пасифая, прекрасно животно от свещената бирманска раса, наблюдава тъгата й. Отдалечава се и няколко минути по-късно се връща, като носи в уста котенцето си. Поставя го като дар пред г-жа Льопти, която не го вижда, защото е заровила глава в завивката. Тогава Пасифая се опитва да го вдигне на леглото, нещо, което не й се удава без мъка. Накрая успява и господарката й забелязва изненаданото котенце, което я гледа с бистрите си очи, същите сини очи като на Пасифая. Майката на Жан-Люк разбира по телепатичен път онова, което й казва котката: „Давам ти единственото, което притежавам. Ти си изгубила детето си, аз ти давам моето.” И заговаря на крехкото животинче:
- Благодаря ти, Пасифая, това, което направи, е чудесно. Твоят подарък е символ на живота. Сълзите ми все така текат, как бих могла да ги спра? Но вече не са горчиви, в тях има и малко нежност. Ето, вземи си котето!
Пасифая обаче сякаш не я слуша и гледа дълго и втренчено в тавана, сякаш забелязва някой в бялата му празнота; сякаш Жан-Люк е присъствал на цялата сцена, сякаш е видял как тази животинска майка е дошла да утеши една човешка майка, неговата.